ТАМ поезия 1963 - 2002 г.
Едно отсъствие |
В спомена ми за него се преплитат болка и щастие.
Щастие – защото преживяхме заедно най-хубавите си години, годините на младостта, когато не подозирахме дори, че сме били щастливи. И болка – защото и той си отиде заедно с младостта. Изчезна така неусетно, както се бе появил. Откакто го помня, бяхме приятели, а не помня откога го помня. Може би от първата студентска есен. Вървяхме в топлия октомврийски здрач под кестените на булевард “Руски”; край ректората, натежали от хора, преминаваха тролеи, а светофарите цъфтяха като екзотични цветя. Цяло стадо гладни поети викаха пред мензата: “Търси се …” После дойде мократа есен, а после зимата… Събирахме се на неговия таван или в моята стая, говорехме за филми и литература, слушахме джаз и романси, целувахме се с момичетата… Щом дойдеше пролетта, тръгвахме да скитаме – автостоп или гратис, в товарни влакове – от Бургас до Копривщица, от Рила до Дунава. Хубави бяха тия пътувания, когато можехме да спрем навсякъде, да спим в копи сено или в чакалните на гарите, да се храним от приятелските подаяния на случайни келнерки или от дребните хонорари за случайни писания. Той можеше да пише всичко – рецензии и статии, фейлетони и пародии, разкази и романи, превеждаше от какви ли не езици и изучаваше всички световни философии. Изчезваше понякога, без да се обади, и се връщаше – след седмица или месец – с цели купища нови знания и умения. Шегуваше се, че се връща от Лувъра или Британския музей, но в онези времена не бе така лесно да се пътува в чужбина и аз мислех, че той просто се е скрил в някоя тайна квартира или далечно селце с купища книги, взети отнейде, защото в таванската му квартира имаше само дузина избрани книги, а той знаеше неща, които се научават от цели тонове – томове. Но никога не искаше да блести със знанията си, говореше и пишеше като на шега, дори като че се срамуваше от това, което знае и може. Неизтощим импровизатор и шегаджия, духовен авантюрист и бохем в живота, винаги весел и остроумен, понякога изпадаше в меланхолия и тогава забягваше нейде, като че се боеше от своята тъга като от срамна болест. Един от последните ни хубави спомени бе от лятото на 1966 година, когато завършихме следването и заедно с две момичета прекарахме прекрасен месец в горното течение на Марица. След това се разделихме задълго – той предприе скитане из България и само от време на време ми се обаждаше с картичка или кратко писмо ту от Добруджа, ту от Родопите. През зимата на 1968 година ми дойде за един месец на гости в един чужд град, където бях на специализация. Беше с някаква шведка, която го срещнала на морето и с която беше решил да попътува из Европа. Но пак го обзе странната му тъга и пропадна, без да уведоми – нито приятелите си, нито спътницата си – накъде. Изчезванията му ставаха все по-чести, а вестите от него – все по-редки. През лятото на 1970 година получих от него последната вест – кратко писмо от родопско селце, където беше купил доста евтино стара къща. “Драги приятелю – пишеше ми, – вече няколко месеца не съм напускал прекрасното място, което избрах за доброволното си изгнание. Скитам из родопските бърчинки, бера цветя из китните поляни, дишам свежия – като дъх на спящо дете – въздух и се радвам като свети Франциск на слънцето. От време на време пиша някои работи, някакви comentarius perpetuus, mele или poésies· за себе си – защото въпреки твоите увещания, нямам никакво намерение да участвам в панаира на суетата, който се нарича съвременна литература. Не се съмнявам, че с такъв приятел – и преуспял критик – като теб мога да се надявам на някакъв път в тази литература. Но знаеш, че не мога да се занимавам дълго с нищо на този свят, дори с литературата и философията, които така обичам. Аз съм един принц Vogelfrei··, както са казвали за един, когото обичам. Вечно бих могъл само да се разхождам из тези чудни гори и поляни, да слушам музика. И да обичам! Но не само една жена. Ела ми на гости, за да си припомним хубавите стари години. П. П. Поздрави на Н. и И.···, ако ги виждаш.” На гости не успях да му отида, улисан в своите работи. Или по-точно – когато след няколко месеца успях да отида, него вече го нямаше. Повече не го видях, а и той отникъде не се обади. И до днес не зная какво е станало с него. И дали аз – със своето невнимание към призива му – имам вина за изчезването му. Изчезване завинаги. Макар понякога да ми се струва, че в един прекрасен ден той ще се върне и всичко около него ще стане пак радостно и красиво, както беше в дните на ранната ни младост. Но все по-често ме обзема съмнението, че е изчезнал завинаги, заедно с онези прекрасни дни на младостта ни. И че нищо – нито той, нито те – нито всички ние, каквито бяхме тогава – ще се върне отново. Заети в своето ежедневие, хората, с които сме се виждали, другарували, били заедно – вече са го забравили, още повече че сам той бе така ненатрапчив в своето щастливо присъствие. Преди няколко години се обадих специално на жената, с която бяхме заедно в онова прекрасно лято край изворите на Марица. Поувехнала от годините, угрижена за съдбата на децата си и кариерата на мъжа си, тя дори не пожела да си спомни за него, изплашена, изглежда, че споменът за някогашното й щастие може да разруши днешното й щастие или по-точно благополучие, защото се съмнявам да е щастие. Пък и защо да й се сърдя, щом като и моята приятелка от онова лято се страхува да си спомни за нашето тогавашно щастие. Стана ми страшно от това как хората са способни сами да се отрекат от живота си, отричайки се от спомените си. И то не от нещастните, а именно от щастливите спомени. И все пак, ако се заемам да пиша сега този спомен, то е, защото не съм само аз, който го помни. И защото благодарение на този друг спомен за него сега държа в ръцете си тази стара тетрадка. Преди няколко месеца бях по работа в едно малко планинско градче. Вечерта взех участие в литературните тържества, след това в разговори и пийване прекарахме до зори у един местен литератор. На другия ден се събудих доста късно и реших да се поразходя из градчето, да обядвам и да си тръгна. На рецепцията ми предадоха бележка от непозната жена, която ме молеше да се срещнем. Видяхме се по обяд в ресторанта на хотела. Спомних си, че я бях забелязал на тържеството предишната вечер, бе все още млада и без “все още” – много хубава жена. Подаде ми една стара тетрадка и още преди да я разтворя, каза: – Преди години още един ваш приятел ме беше помолил, ако искам, да я дам на вас. Дълго време не можех да се реша да се разделя с този така скъп и единствен спомен от него и може би случайното ви идване в нашия град ме накара да го сторя. В началото помислих, че е някаква графоманска история, с каквито нашего брата критиците често се сблъскват при различни поводи. Но още щом отворих тетрадката, познах почерка му. Това беше той. През лятото на 1965 година – помня добре това лято! – момичето (жената, която сега седеше пред мен) пътувало на автостоп за градчето, в което живеели дядо й и баба й, за да се готви за кандидат-студентски изпит. Взел го в колата си (това беше нашата обща стара бричка, която бяхме купили на безценица и съвсем на старо за съвместните ни пътувания) непознат, но “много хубав и добър млад мъж” (това са нейни думи, а мъжът бил той). Що се отнася до хубостта, макар че ми е трудно да преценявам мъжката красота – не беше красавец, но притежаваше онова обаяние, което го правеше в очите на всички нещо повече от “хубав”. Непознатият я оставил в градчето и продължил пътя си. Но след няколко дни се появил неочаквано на вилата в лозята край градчето, където момичето четяло. (Как е узнал къде е – тя не разбрала, а той се шегувал, че добрият дух му е казал къде да я намери.) И станало така, че той останал почти месец на вилата й заедно с нея. Било я малко страх отначало, но той бил толкова добър, че будел доверие. Това било най-хубавото лято на живота й, макар че между тях не се случило нищо (само веднъж я целунал на довиждане – призна тя, – разхождали се, помагал й в подготовката – “ако не беше той, не знам дали щях да вляза в университета!”) Той ходел тайно в градчето на пазар, а тя готвела. Вечер кладели огън, четели до късно. Криела го от баба си и дядо си, които идвали понякога да я навестят. (”Веднъж прекара цели два дни на тавана.”) Момичето още тогава се влюбило в него, но сам той не предразполагал към признание и нищо не й говорел за любов. На раздяла я целунал и неочаквано й предложил да се видят след пет години в същата вила край далечното градче. “Ще ме чакаш ли?” – запитал. “Ще те чакам!” – отвърнало момичето. След пет години в уречения ден тя била на вилата. И той наистина дошъл. Прекарали заедно още един месец. “И се обичахме вече истински” – каза жената. “Значи това е било още по-щастливо лято” – позволих си да кажа. “Беше вече есен – отвърна тя – и не беше по-щастлива, защото някакво предчувствие ми говореше, че ще го загубя завинаги.” Не знаех какво да кажа. Той е отишъл при нея след последното писмо, което ми изпрати от Родопите. Тя е последната, която го е видяла, ако може така да се каже за някого, който го няма, но чийто физически край не е установен. Къде беше наистина той? Наистина ли бе изчезнал завинаги? “Всички ми се чудеха, че не останах в София, а съм решила да се забутам в това затънтено градче. А аз бях решила да дойда тук заради него, защото вярвах, че той ще дойде. И той наистина дойде.” Тя замълча. Не каза “и си отиде”. Може би за нея той не си е отишъл. Както не си е отишъл и от мен. Подаде ми последното му писмо. Единственото писмо, което й е писал. То дори не беше писмо. А един лист, който тя намерила в края на месеца, прекаран с него, заедно със старата тетрадка: “Скъпа Е… Понеже не се надявам да се върна пак, а искам да се върна, защото те обичам и вярвам вече, че може да има единствена любов, оставям ти тази тетрадка. Ако не се върна – нека тя бъде единственият спомен за мен. А ако тя престане да ти бъде нужна, би могла да я дадеш на (тук следваше моето име) – това е най-добрият ми приятел. Трудно ми е да ти обясня защо си отивам, и то тъкмо когато съм намерил най-хубавата си любов. Има нещо у мен, което, изглежда, не ми е позволявало да намирам краен смисъл в нищо, което дава опора на останалите хора и ги придържа към живота. Не искам да те напусна, но това в мен не ме напуска, трови живота ми и ме кара да изоставям всичко, дори нещата, които обичам или бих могъл да обичам. Не зная къде ще отида сега, нито какво ще правя, нито дали ще мога отново да се върна в този живот, в който – мога да кажа това – най-хубавото беше ти. Ти си моята осъществена любов на желанието, останало си желание·. Прости ми, моя обич, и понеже не се надявам да се върна пак – Сбогом!” “Не мога никога да го забравя – каза жената. – Но тази тетрадка, която ми остави, може би ще бъде по-нужна на вас. Вие сте критик, знаете повече от мен какво би могло да се направи с нея, може би да се издаде – като спомен за него. Неговите думи не са ми нужни, нещо повече от тях завинаги е останало в мен – самият той!” Взех тетрадката и й подадох писмото. Жената го прибра, направи опит да се усмихне за довиждане или да сдържи сълзите си и си отиде. А аз разтворих тетрадката и се потопих в нея. И от всеки неин ред възкръсваше споменът за него. Тук той е по-тъжен, отколкото бе в действителност, но това бе именно той. Много от тези странни стихове ми припомняха неща, които бяхме изживели заедно. От тази необичайна поезия до такава степен струеше неговият жив образ, че въпреки професионалните ми навици, ми е трудно да я преценявам като литература. За мен тя е спомен. Сам той е нарекъл първия цикъл в тетрадката “Отсъствие”. Спомням си времето, вдъхновило тези странни стихове. “Дубровник” например е спомен от наша обща студентска екскурзия до този ренесансов град на Адриатика. Цикълът “Критика на думите” ми напомня дългите ни разговори върху философията на словото, когато четяхме някои философи или размисли на големи поети за словото. “Маларме например изцяло идентифицира дума и битие – казваше той, – докато за Ален Боске думата е връзката между две и идентична само с втората (Реверди би казал “отсъстващата”) реалност.” От тези наши общи разговори се бях вдъхновил да напиша книга – “Език наш насъщен”, която така си остана и недописана. А цикълът, който той е нарекъл “Високи води”, ми припомня онова лято на 1966, което прекарахме край горното течение на Марица (момичето, което беше тогава с него и за което стана дума, се нарича М.). Както обяснява той в бележката към “Високи води”, цикълът е написан по време на гостуването му при мен в Белград през зимата на 1968. Жената, с която пътуваше, Карин Егстрьом, е шведска славистка, авторка на няколко интересни студии по руска литература, загинала трагично край бреговете на Сидней, Австралия, през лятото на 1977. Може би и аз нарекох първата си критическа книга “Високо, при извора” заради спомена от онова лято. Досещам се кому е посвещавал някои от стихотворенията си, макар че в тетрадката няма посвещения. С изключение на едно, което е посветил на жената, която ми даде тетрадката. И на “Нежна басня”, което е посветил на мен. (В онова време много обичах и често рецитирах едно италианско стихотворение – Il favola lieva, а той се възхищаваше от заглавието и веднъж ме помоли да му го “подаря”. Сега разбирам за какво е използвал “подаръка” ми.) Това мога да кажа за стиховете, събрани в тази тетрадка. Дълго се колебах имам ли право и има ли смисъл да предложа за публикуване книгата на един човек, за когото никой вече не си спомня и който сам не бе пожелал да вземе участие не само в състезанието по литература, но и в играта на живота. Реших все пак да я представя за публикуване като спомен за него, за неговото присъствие в някогашния ни живот и за неговото отсъствие от сегашния. Колебаех се дали да сложа името му, но какво би означавало то за онези, които не го знаят и никога няма да свържат едно непознато име и един непознат човек? И какво би значило името като знак за едного, който сам пожела да остане не само без име, но и без следа! януари 1981 |
Бряг
|
Вятърът никога не се завръща. Хората,
които го изпращат от брега, виждат как той се стапя над морето, поглъща го жаждата на хоризонта. Не се завръща вятърът, а хората остават да го чакат на брега, безплодно лутат се понякога в моретата, далеч видели нови хоризонти, които мамят като бряг напуснат. А вятърът не се завръща, в хората угасва бавно мисълта за него – така както и той понякога ги мамеше. Когато вятърът отново ги потърси, той мисли си: не се завръщат хората. На този бряг аз някога ги галех, спомням си. Очите им горяха фосфорно. И тези фигури под дланите ми светят. Ала това навярно са д ъ р в е т а. |
Въздух – 1 |
Това е най-реалната безплътност,
която хората понякога са виждали. Любимо същество, което никога не ни освобождава от властта си. Познавайки те, ние опознаваме света на твойте роби – господарите на тази плът, която ти обвиваш… И затова познаваме и другите – онези, към които се възвръщаме. И пак те благославяме. Забравяме най-хубавото име на насъщния. |